Сред множеството изпратени стихове за поетичния конкурс “ Чудесата на живота” комисията единодушно одобри днес да бъдат публикувани три от тях. Насладете се на творбите на Борис Ангелов, ученик от XIе клас, Изабела Салчева, ученичка от IXж клас и Мария Кирова, ученичка от IX а клас.
И не забравяйте: „Има два начина да изживееш живота си – единият е като не вярваш в чудеса, а другият – като вярваш, че всяко нещо е чудо.“
Конкурсът продължава!
Изпращайте по една поетична творба на t.pampulova@egiv-plovdiv.bg
Да имаш….
Да имаш кой, да има на кого
до гроб да си опреш главата,
да впериш в някого око,
да му завиеш през нощта децата,
да имаш цяла вечност време,
една надежда, вярност и другар,
да има от гърба ти кой да снеме
дори най-тежкия товар.
Да имаш нощем фойерверк в небето
и стъпките на някого да чуваш,
защото там, отвътре, от сърцето
подвиква този, който го сънуваш.
И всичко туй – накрая за да може
сред шума на всички непознати
да кажеш тихо: “Благодаря ти, Боже,
че такъв човек отгоре ми изпрати!”
Борис Ангелов, XIе клас
“ Чудесата на живота”
Не е ли чудо капката вода
и изгревът на утрешния ден,
не е ли чудо пъстрата дъга
и ударите на сърцето в мен!
Не е ли чудо синьото небе,
на вятъра–крилатия рефрен,
искрицата, посята във сърцето,
и нежната въздишка нощ и ден!
Не е ли чудо да си жив,
да имаш шанса точно ти да си роден,
днес си нещастен, утре си щастлив,
от Бога ти си сътворен!
Не са ли чудо простите неща,
сълза отронена да уловиш,
когато някой страда във нощта–
в сърцето болката да утешиш!
Приятелю, нима не го разбра–
животът ни е пълен с чудеса,
понякога е труден и суров,
но винаги с надежда и любов!
Аз вярвам, че човекът е богат,
когато е обичан и обича,
сред всички чудесии на света–
в най–истинското чудо–любовта!
Изабела Салчева, IXж клас
Поезията е моя страст.
Моя сладка мъка.
Вглъбяващо ме бездихание.
Портрет на мен самата.
Моя радост,
мое отчаяние
Поезията си ти.
А аз писател –
отразявам те по начин
тъй велик.
Да ми бъдеш стих,
а аз душата.
Първичен белег,
отбелязан на любовен вик.
Поезията е огън мой,
безкористен спасител
във нощта.
Поезията – това е той,
който пробуди в мен
онази тягостна тъга,
слънчев лъч,
сгряващ ми сърцето.
Люспа пепел,
разпалваща във мен поета.
късче младост,
съхранено от древността.
Плик, изпратен без марка и без код,
непотребен никому,
почти нетърсен.
Но със смисъл толкова дълбок,
че човекът в мен,
сякаш пред икона паднал,
започва да се кръсти.
Поезията – това е всичко,
което премълчавам гласно,
но отеква то от мен към теб,
създава връзка, съчувствие гради…
Моя орис, моя слабост,
гравирана невидимо
между двете ми гърди.
Поезията е моя тръпка
за мазохиста в мен –
моя битка, мой копнеж
не просто да погледнеш
в листа и да прочетеш,
а нужда да ме опиташ,
зов да ме разбереш.
Мария Кирова, IXа клас
